Срещнах Марсел преди много години, още си спомням онзи добре закръглен мъж, облечен в бели ленени работни дрехи или по-точно-били някога бели, сега оцапани с маслата на десетки камиони и автобуси, минаващи през ръцете му. Срещнах го в Йерусалим. Бях малък и родителите ми ме оставяха да си играя на воля, като условието им беше да не ходя в източната част, въпреки мнението на всички други чужденци, че е лудост въобще да съм навън. Аз дребен, едва пет годишен, бос и с физически характеристики, които ми позволяваха да се сливам с тълпата от араби и евреи, скитах по цял ден. Живеехме до един новопостроен стадион и въпреки, че сега бих ходил в старата част на града, където има “какво да се види”, то тогава ме влечеше пъстроцветието на една автобусна гара. Просто си представете старата софийска, но в арабски вариант- шум, най различни миризми, крясъци на продавачите, просто някой турист би си помислил, че има безредици, но си беше просто нормална гара в Западен Йерусалим. Разбира се, като син на инженери, се навъртах повече около работилницата, където поправяха автобусите. Там се запознах и с него- Марсел. Беше пълно с работници, тракане на инструменти. Забелязох, че в целият хаос, се откроява фигурата на човек, който въпреки тенът на кожата му, приличаше на европеец. Отначало помислих, че е някой от евреите-преселници. Един ден, трънал да събирам болчета, като с петгодишният ми акъл си представях, че ги събирам за да построя с тях и няколко дъски, които бях събрал предният ден, за да построя параход и да отплавам за България, но темата за детската невинност ще я обсъждам друг път... Та събирах си аз болтове и гайки от земята и изведнъж, чувам силен крясък и звук от падащ покрай мен гаечен ключ. Видях как разяреният, крещящ чичко си промени вида и гледайки ме, с цялото си туловище се поняся към мен, като на лицето му имаше вече само стреснато изражение. Започна да ми говори на арабски, но видя, че не го разбирам. А аз с цялата ми детска невинност взех гаечбият ключ и му го подадох, тогава дебеланкото ми каза “merci”,а аз му отвърнах с моят френски (живели сме 2 години преди това в Марсилия). Така се запознах с Марсел Тадие.Напуснал е родината си- Франция на седемнайсет, отъшъл да работи в Африка за някаква голяма фирма, занимаваща се с логистика, като обиколил всички френски колонии. Работил като шофьор, монтьор, станал дори управител на един от клоновете им. Отказал се е и следвайки негов приятел се преместил в Йерусалим, където работил какво ли не, докато се установил като управител на сервиза на онази автогара. След тази ни първа среща започнах често да ходя до автогарата, макар идеята ми да правя кораб от дъски да беше отдавна забравена. Ходех по обяд понеже закръгленият чичко винаги имаше всякакви вкусотии за ядене по това време- мусакан (не бълг. мусакаJ ), маклуба, въобще все ядене достатъчно да му напълни търбуха. Но с времето той ядеше по-малко, като ме оставяше аз да се наслаждавам на палестинската кухня, а той ми разказваше истории от животът му, макар накрая да се връщаше винаги до едно малко френско градче на границата с Испания на име Мон-Луи. Ако сега посетя този град и някой ме остави сам да се оправям по улиците му, имам чувството, че заради многото разкази на Марсел, бих се оправял сам. Марсел не обичаше границите, дори ги ненавиждаше, а съдбата му бе отредила да попадне точно на място където граници се строяха всеки ден... Имаше също тъжен израз на лицето и с работниците се отнасяше доста строго, всъщност всички хора го мислеха за постоянно сърдит, странен чужденец, само с мен петгодишно българче, което говори френски, се отнасяше добре. Изминаха две години от престоят ми в Йерусалим и родителите ми решиха, че е време да се завръщаме в България. Първата антифада не беше свършила, а аз трябваше да почвам училище и сигурно са решили, че за мен е най-добре да уча в България. С Марсел Тадие продължихме да си пишем дълги години и аз проследих, неговото местене от Израел в Иран, оттам към Мароко... Беше денят на абитуриенският ми бал и ставайки забелязах, че на масата ме чака писмо, свикнал да получавам откъде ли не писма го отворих и започнах да чета- моят, остарял вече, приятел ми пишеше, че се е завърнал в Сан Луи, градът който винаги беше останал в сърцето му, споменът от неговото детство. След четири месеца аз вече се намирах далеч от България, когато майка ми се обади и ми съобщи, че съм получил писмо- моят приятел си беше отишъл, но не в Африка, Азия или Свещената земя...

Тогава ми дойде една мисъл: Струва ли си цял живот  да бягаш- отначало теглен сигурно от безизходица, а после от самочувствието си, като мисълта ти остава на едно място- блед спомен от приказен сън?

Пренесох се на местата, които описваш, видях Марсел, чак ми стана мъчно за него. . .

а дали не е търсил нещо?

:):):):)

Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От ластригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се -
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство
душата и телото ти докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш -
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре - години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.

(Константинос Кавафис, "Итака", превод: Стефан Гечев)

Не бих могла и след три живота да го кажа по-добре, но все пак... ценността на златните ябълки е не в грамовете злато, а в свойството им да карат хората да оставят сигурността и да тръгнат да търсят душата си по пътищата. Когато Марсел е тръгнал от любимото си градче, то може би не му е било любимо все още, или поне не го е осъзнавал като такова. И, малко по малко, стъпка по стъпка... е разбрал къде всъщност се намира сърцето му. И е тръгнал да се връща, което никога не е лесно. Виж Одисей. Пътят обаче е важен и не може да бъде извървян, ако си останеш вкъщи.

А историята е толкова истинска! Детството ти ми изглежда като място, из което искам да се разхождам дълго:-) Пиши още!