Не бях писал, улисан в личните си дела отдавна, но сядайки днес да проверя вестите от Майка България, трупащият се в мен гняв (или може би болка) достигна връхната си точка. Ще започна отпред:
Станишев видя в СПИН-делото риск за коалицията
Хм, другарят Серьога и неговите грижи, направо могат да очудят здравомислещите хора(но не и електората му). Г-н Премиер, ако най-голямата ви грижа е това да запазите вашата "коалиция", то бива да си подадете оставката. Защото като премиер на България сте се клели да защитавате инетресите й пред конституцията, а не пред устава на партията-майка. Защото това, което либийците правят лесно може да се нарече терористичен акт- отвличане, задържане, измъчване и незачитане на никакви закони. Защото дори една Русия, за чиято тръба(газова) сте се хванали, не търпи такъв терор над нейни граждани- пресен пример е щурмът на киното в Москва преди няколко години. Ако тези терористи-Кадафи ( с "К" като Ал"Кайда), продължат да се гаврят с нашите граждани и вие организирате подкрепа с лентички и да залъгвате хората, че владете положението, като същевременно най-големият ви проблем не са тези жени, а дали ще запазите коалицийката си с Царя и турците. То господин Премиер, поздравявам Ви, Вие доказахте, че кариерата на професионален политик избират хора, които за нищо друго не стават.
И за да не обвинявам само Вас в некъдърност, ще дам пресен пример и за още един политик, не не е Турчина, който точи еврофондовете и с парите изкупува България или Царя, на който най-голямата му грижа е да си вземе връх Мусала и басейна на Черно море, като реститут, не са те...
Най-пресният пример е за Бате Гоце Първанов, пардон г-н Президента и представянето му пред българите в чужбина, които, той има план да ги връща обратно в България. На среща с български студенти в една от държавите в Европа, на която имах щастието да присъствам, уважаваният в България от хората между 60- и 80 години президент имаще късметът да попадне на въпросите на млади, образовани и пълни с интересни въпроси студенти, на които не можа да даде един ( ! ) смислен отговор! Седях и се чудех, кой може да е най-неудобният въпрос към него и неочаквано се оказа въпросът от млад студент, който го попита г-н Президентът какво би избрал на негово място- заплата в европейска корпорация за 60000 евро годишно или 400 лева в България. С отговорите си Първанов с нищо не показа, че му трябват млади хора в България, а и защо са му- той си има електората...
Благодаря, за възможността да си излея мислите и тревогите.
Накрая надявам се КОАЛИЦИЯТА да се запази! Не че ми пука за говедата (извинявам се на животните, че ги сравнявам с депутати), ама нали ако това стане, то според премиера, българките ще са спасени.

П.П.: Всеки народ си залужава управниците и това ще е така, докато баби и дядовци решават да определят съдбата на внуците си, чрез ходене на избори под строй, но и младите са виновни, като ходят не да гласуват, а на кръчми...

Тя се приготвяше за утрешният важен ден, беше си мечтала от малка за него, разбира се беше притеснена, но си го обесняваше с факта, че е просто в повече вълнението . Всичко беше готово- роклята, такава каквато си я представяше от малка, мястото, не някой миризлив стол, а добър ресторант, списъка с гости, та дори и музиката бе избрала сама, с онази песен на "Chris de Burgh- Lady in red". Ако казват, че на малките момиченца плановете не се сбъдва, то тя опровергаваше това, е не беше на 24, както си го мислеше като малка, но и 28 не беше лоша възраст, не й се искаше да чака до 35, просто й се виждаше странно. Огледа още веднъж роклята и реши да ляга, понеже човек трябва да изглежда свеж на такъв важен ден. Заспа. И започна да сънува мъжът, който щеше  от утре да е завинаги с нея. Беше красив, колега от университета, отначало само си подхвърляха шеги като приятели, после след един купон се случи така, че алкохолът помогн да се сближат и така тръгна. В продължение на две години бяха гаджета, постепенно я запозна с родителите си, също лекари като тях, с добре практика, въобще видя в него мъжът. После той й предложи и тя се съгласи и така дойде денят. В сънят й дойде неговият образ, красив, висок... появи се друг образ, една усмивка, две блестящи очи...Тя се събуди, беше почти 8 сутринта, време да се приготвя.
В общината и църквата всичко мина, както бе запланувано, каза "Да" без да се замисли, очите й се насълзиха, както и на него.
В ресторанта, тя вече почувства, че мечтата й се е сбъднала, всичките й приятелки,. сами или с приятели, неговите също, роднините, нейното семейство бяха щастливи. Вдигаха се наздравици, държаха се речи, играеше се хоро, някои вече се бяха понапили, но не и тя искаше всичко да остане чисто в съзнанието й. Дойде и моментът, когато пуснаха нейната песен и тя излезе да танцува с него, бяха сами на дансинга. Танцувайки тя видя, как до майка й се доближава най-добрата й приятелка и след като й каза нещо, майка й излезе навън с пребледняло лице. Танцът свърши и двамата с него си седаха по местата след поредното "горчиво". Тогава се приближи отново най-добрата й приятелка и й предаде да излезне до рецепцията, където я чакаше майка й. Там тя седеше, пребледняла, в едно от канапетата с букет в ръка, изправи се и й каза:
-Знаеш, че като мое дете, никога не съм искала да те наранявам и да ти преча при каквото и да е било, затова реших да ти го дам, въпреки, че баща ти не бе съгласен.
Подаде й букета и влезе обратно в залата.
Тя остана, сенда на канапето, където допреди малко бе седяла майка й. Букетът бе от бели хризантеми, любимите й, но малко хора знаеха за това. Тя взе  картичката,а на нея пишеше само "А аз дойдох просто да те видя".
Излезе навън, беше и задушно, седя и пуши под арката пред входа, когато една кола мина по улица и през отвореният заден прозорец видя двете блестящи очи. Колата отмина без да спре.
Знеше, че връщане назад няма, тя бе просто такъв човек, обърна се и влезе в залата, там стоеше съпругът и, личеше си, че е ядосан, той също се бе сетил... Тя седна до него и го целуна, разтоври устата си в усмивка към гостите и погледна най-добрата си приятелка в очите, двете се разбраха. Тя остава тук, беше взела решение и миналото не можеше да й влияе. От него остана...само прах, оставен от пропускащите колесници, отнасящи единственат й любов...и две блестящи очи...

Кой ще ни оправи? Този въпрос съм го чувал в последните 16 години от устата на всеки. Да, оправиха ни, но не точно в желания смисъл, ами бяха едни сношения за една вечер. Идва някой принц на бял кон, ние се влюбваме в приказките и усмивката му, точно като тинейджърка в някой нахакан 25-30 годишен барман. Само, че както и при тинейджърката, нашите нахакани бармани ни отнемаха девствеността многократно, а на края си оставахме със сълзите и болката, понеже той-барманът ни не може да го прави както трябва. И понякога на такива като народът и измамената тинейджърка им писва от онези мазните и обръщат резбата... Веднъж я обърнахме, понеже ни бяха изнасилили. Сигурно си го спомняте, барманът беше един зализан, но на мен все ми се струваше, че не той, а съдържателят на заведението е виновникът, ама нейсе не разбрахме кой е той. Минаха години и някои хора, които все си се питаха кой е този съдаржател, се опитаха да го потърсят, но едни 240 бармана в най-големият бар в нашата държава го скриха. И това във време, когато всеки се пита аджаба кой е този съдаржател на бара? Понеже едни Братски съдаржатели пак се опитват да ни развлекат индустрията (асоциацията е с развлекателна индустрия б.л.*), като вдигат цените на течностите, предоставяни от тях. Други пък още по-братски бармани, ни обвиняват, че не сме допускали регистрирането на бар в нашата кръчма-държава, в който да признаем единият от диалектите ни като официален език, че даже идеята им е да отцепели после тоя бар от нашата си кръчма-държава. Абе въобще барманите ще ни оправят нас! Само че понякога някой пиян клиент се оказва и луд... тогава хваща бармана за гушата и му казва:
-" Ей, ти, барманчито, с лицйе на дупи, сипвай каквото ти казвам и колкото ти казвам, че накраия, нйе само няма да си получиш бакшишчито, амй и щи ти струша мусурката!"

Та "барманчита", да си оправите бакиите, да покажете кои са скапаните доносници от ДС, т.е. да извадите досиетата, а не да ги криете. И ако продължите да ръководите държавата, както назначавате прокурори- с предварително продадени изпити, то не автобуси, ами цели влакови композиции ще падат от мостове.

Това беше...от още един луд*...

Първо честит празник на студентите и да пият по-малко!

Наскоро в разговор с един “чуждоземец”, той ми сподели, че на всякъде в развитите икономики също е пълно с връзкари, въобще в тези страни е хубаво да имаш връзки, но ариецът ми спомена, че я има и възможността и сам да се издигнеш. Всичко това ми се видя първоначално, като на всеки тъмен балкански субект, доста странно. Опитите ми да направя нещо, т.е да кандидатствам за стаж и тнт, по нормалният път в тези “развити” страни, в 99% от случаите, завършваше несполучливо. Дни след този ми разговор случайно се срещнах с интересен наш сънародник- бивш кадър на УНСС. Като казвам бивш, не значи, че го е изкарал родният ни икономически Харвард. След първи курс го напуска и се отправя, като хилядите бългрски деца в последно време, на запад. Там с постоянно приготвен куфар да се завърне обратно в България, с работа по най-ужасните предприятия в тази държава, където ако се стремиш да градиш контакти и да се надяваш на лека работа, значи трябва да се казваш Мехмед и да идваш от Мала Азия, той си печели парите. А и няма друга алтернатива, родителите му- исключително интелигентни, членове на МЕНСА, получават в България общо огромната сума от 600 лева като учители, колкото е и наемът на квартирата му. Та той завършва, трети по успех... единственият чужденец, който въобще завършва... Толкова приятен разговор не бях водил отдавна, понеже и с “чуждоземците” не можеш да си кажеш много, а и рядко някой от тях се интересува от нещо. Въпросният българин в първата си година на работа в една от известните банки получава, колкото всички учители в неговият провинциален град, взети заедно. Разбира се беше променен, но не може и да се очаква от човек, преминал през всичко това. Той ме упрекна, че се оплаква, че получавам малко отоговори на моите кандидатствания, понеже малко пращам- демек трябва да си настоятелен. Разказвахме си и много неща от личният живот. Той ми разправи за голямата си любов, която останала в България. Просто като заминавал, той и казал, че  не иска да я задължава да остава с него и да го “чака”, нека просто да продължи да живее животът си... Тя наистина продължила да живее и продължила да посещава лекците в УНСС, че дори завършила малко преди него, вече си имала друг приятел и тнт. Подържали връзка и му се оплакала, че не може да си намери работа, въпреки, че кандидатствала на много места, но след време му писала, че новият й приятел и бъдещ неин съпруг е братовчед на един чиновник от министерствата и я уредили като секретарка (тя завършила икономика на траспорта), а приятелят и почнал в общината, където пък от дълги години работила майка му... Моят събеседник го каза всичко това с усмивка, но допълни, че мисли че и със средно образование може да станеш секретарка, жал му беше за момичето.

Сега си мисля, трябва ли родителите да пращат децата си да учат в текстилния в София, а да се надяват да им поемат после бизнеса? Трябва ли да учат пет години нещо и после да им търсят работа с връзки?

Връзки има навсякъде, но в някои държави можеш с повече усилия и без тях... макар сиренето и лютеницата да са ти по-скъпи от злато!

Или накрая ще останем само на кланове- един управляващ едно министерство, друг друго, а за раята- за тях чижбина.

Извинявам се за минорният стил, все пак честит ви празник- бъдещи и бивши СТУДЕНти.

Срещнах Марсел преди много години, още си спомням онзи добре закръглен мъж, облечен в бели ленени работни дрехи или по-точно-били някога бели, сега оцапани с маслата на десетки камиони и автобуси, минаващи през ръцете му. Срещнах го в Йерусалим. Бях малък и родителите ми ме оставяха да си играя на воля, като условието им беше да не ходя в източната част, въпреки мнението на всички други чужденци, че е лудост въобще да съм навън. Аз дребен, едва пет годишен, бос и с физически характеристики, които ми позволяваха да се сливам с тълпата от араби и евреи, скитах по цял ден. Живеехме до един новопостроен стадион и въпреки, че сега бих ходил в старата част на града, където има “какво да се види”, то тогава ме влечеше пъстроцветието на една автобусна гара. Просто си представете старата софийска, но в арабски вариант- шум, най различни миризми, крясъци на продавачите, просто някой турист би си помислил, че има безредици, но си беше просто нормална гара в Западен Йерусалим. Разбира се, като син на инженери, се навъртах повече около работилницата, където поправяха автобусите. Там се запознах и с него- Марсел. Беше пълно с работници, тракане на инструменти. Забелязох, че в целият хаос, се откроява фигурата на човек, който въпреки тенът на кожата му, приличаше на европеец. Отначало помислих, че е някой от евреите-преселници. Един ден, трънал да събирам болчета, като с петгодишният ми акъл си представях, че ги събирам за да построя с тях и няколко дъски, които бях събрал предният ден, за да построя параход и да отплавам за България, но темата за детската невинност ще я обсъждам друг път... Та събирах си аз болтове и гайки от земята и изведнъж, чувам силен крясък и звук от падащ покрай мен гаечен ключ. Видях как разяреният, крещящ чичко си промени вида и гледайки ме, с цялото си туловище се поняся към мен, като на лицето му имаше вече само стреснато изражение. Започна да ми говори на арабски, но видя, че не го разбирам. А аз с цялата ми детска невинност взех гаечбият ключ и му го подадох, тогава дебеланкото ми каза “merci”,а аз му отвърнах с моят френски (живели сме 2 години преди това в Марсилия). Така се запознах с Марсел Тадие.Напуснал е родината си- Франция на седемнайсет, отъшъл да работи в Африка за някаква голяма фирма, занимаваща се с логистика, като обиколил всички френски колонии. Работил като шофьор, монтьор, станал дори управител на един от клоновете им. Отказал се е и следвайки негов приятел се преместил в Йерусалим, където работил какво ли не, докато се установил като управител на сервиза на онази автогара. След тази ни първа среща започнах често да ходя до автогарата, макар идеята ми да правя кораб от дъски да беше отдавна забравена. Ходех по обяд понеже закръгленият чичко винаги имаше всякакви вкусотии за ядене по това време- мусакан (не бълг. мусакаJ ), маклуба, въобще все ядене достатъчно да му напълни търбуха. Но с времето той ядеше по-малко, като ме оставяше аз да се наслаждавам на палестинската кухня, а той ми разказваше истории от животът му, макар накрая да се връщаше винаги до едно малко френско градче на границата с Испания на име Мон-Луи. Ако сега посетя този град и някой ме остави сам да се оправям по улиците му, имам чувството, че заради многото разкази на Марсел, бих се оправял сам. Марсел не обичаше границите, дори ги ненавиждаше, а съдбата му бе отредила да попадне точно на място където граници се строяха всеки ден... Имаше също тъжен израз на лицето и с работниците се отнасяше доста строго, всъщност всички хора го мислеха за постоянно сърдит, странен чужденец, само с мен петгодишно българче, което говори френски, се отнасяше добре. Изминаха две години от престоят ми в Йерусалим и родителите ми решиха, че е време да се завръщаме в България. Първата антифада не беше свършила, а аз трябваше да почвам училище и сигурно са решили, че за мен е най-добре да уча в България. С Марсел Тадие продължихме да си пишем дълги години и аз проследих, неговото местене от Израел в Иран, оттам към Мароко... Беше денят на абитуриенският ми бал и ставайки забелязах, че на масата ме чака писмо, свикнал да получавам откъде ли не писма го отворих и започнах да чета- моят, остарял вече, приятел ми пишеше, че се е завърнал в Сан Луи, градът който винаги беше останал в сърцето му, споменът от неговото детство. След четири месеца аз вече се намирах далеч от България, когато майка ми се обади и ми съобщи, че съм получил писмо- моят приятел си беше отишъл, но не в Африка, Азия или Свещената земя...

Тогава ми дойде една мисъл: Струва ли си цял живот  да бягаш- отначало теглен сигурно от безизходица, а после от самочувствието си, като мисълта ти остава на едно място- блед спомен от приказен сън?

Лондон, нормалното за края на месец септември време не го прави да изглежда както по туристческите брошурки. Колкото и забележителности да има този град той е сив, мъглата те удря в лицето и понякога ако се покаже слънце си мислиш, че това не е нормално. В една от пресечките в северен Лондон, толкова обвита от мъгла, че се вижда само пътят, но не и къщите на нея, спряха две коли Vauxhall. Отвън къщата беше типичната за Англия и човек би си помислил, че внея живее някой от работниците в лондонското метро или средноплатен държавен служител. От колите излезнаха общо четирима човека, като само единият се различаваше от другите трима, които бяха типични представители на британската раса- рижи, високи и слаби. Чтвъртият също беше висок, слаб, дори жилав е по-правилно, но приличаше да е някой от континента или американец. В къщата вече ги чакаха доста за малкият й размер хора. Когато високият, слаб мъж влезе, се качи на вторият етаж по дървените стълби заедно с единият от тримата британци, а останалите двама останаха долу в кухнята да ги чакат. На вторият етаж, обзаведен точно като в нормална английска къща, вече ги чакаха десетина човека. Всеки изглеждаше различно, но човек би забелязъл, че повечето бяха слаби, но доста жилави хора, лицата им не изразяваха нищо, дори се поздравиха само с кимане. Пръв започна да говори дошлият токущо англичанин.
- След като и Вал вече е с нас, мисля, че е време вече да говорим и да стигнем до крайно решение. Ситуацията е такава, че трябв да го знаем още днес, понеже знаете, че колкото повече се забавим, толкова по-голяма е вероятността другите да ни изпреварят, а и онези старци като са затворени стават нетърпеливи. Вал кажи какво сте измислили, другите после само ще потвърдят, дали техните отдели са съгласни.
- Знаете за какво беше убит, последният заемал тази длъжност.-каза приличащият на американец, а и вече говорещ като такъв, висок, жилав човек.- Знаете също, че сегашният избор е много важен, понеже се отваря невероятната възможност с един избор да решим много проблеми. Нашите хора мислят, че не е удачно изборът да е за италианец, понеже така ще се засегне много малък кръг от хора. Най-добре е да е някой от желязната завеса, някой който би имал влияие от двете страни, а същевременно трябва да е много вярващ човек, не някой дилетант- такива не ни трябват, те са слаби хора и въпреки, че лесно ще ги управляваме, то и другите ще се докопват до тях лесно.
- И ние сме съгласни.- каза мъж с подчертан италиански акцент.- Въпреки, че искаме да си решим проблемите, не искаме да е пак италианец, понеже така ще го контролират лесно хората от сицилия, а и комунистите ще се докопат така с пари до него.
- Предложенията, бяха три,- продължи американеца и им раздаде по една папка- но се спряхме на едно. Той е идеален за целта, дълбоко вярващ, но същевременно разумен и ще се вслушва в нас.
- Преди да дойдеш ти, Вал говорехме също за него.- каза мъж, този път с френски акцент.- всички мислим, че е идеален кандидат, но се чудехме, мислили ли сте за събитието, което е най-важната част?
- Набелязали сме, човекът, сред много от потенциални кандидати, в момента е в лагер в Сирия и знае, че се готви за нещо голямо. той е безбожник ,вярва само в онези долари, които пращаме на семейството му в Малития, готов е на всичко. Цялостната операция ще се извърши с помощ от всички вас. Но ще изчакаме две-три години светът да утихне.
- Ние ще ви съдействаме напълно.- каза мъж с вид на средноазиатец.- а така се радваме, че ще решим и проблемите в нашата страна, но въпросът ми е кой ще е главният виновник на медиите?
- Някоя от балканските страни ще е, като ще решим малко преди самото действие, това е мярка за сигурност Али, не се притеснявай, всичко е да не изтича информация.- добави англичанинът.- Сега ако всички знаете решенията на вашите хора по въпроса искам да гласуваме. Който е ЗА да вдигне ръка.
Всички присъстващи вдигнах ръцете си в знак на съгласие.
- Тогава господа, ви пожелавам приятен ден.-каза американецът- Отсега нататък ще си общуваме само по куриери. Беше ми приятно да работя с вас. до нови срещи... 
Американецът знаеше, че никога повече няма да се видят с тези хора, той слезна по стълбите и следван от тримата си придружители отпътува за северна Шотландия, където на едно частно летище го чакаше самолет, на който пилотът знаеше, че неговият пътник, е богат тексаски петролен магнат, ходил с хеликоптер да разгледа нефтените платформи в северно море.
Останалите хора от къщата си тръгнаха в разстояние от по няколко часа. Самата къща бе продадена след месец на нормално английско семейство, което разбра, че тя е принадлежала на наскоро починала възрастна жена. 
Денят, който се срещнаха тези странни хора беше 30 Септември 1978, нормален лондонски ден с бяла мъгла.
17 дни по късно първата част от планът им се осъществява- над Ватикана се виеше бял дим.
След близо 3 години и част втора от планът им е осъществена. Никой не е разбрал за онази среща. Останалото знаете от новините...

Какво става в животът ти? Отначало започваш да се закачаш на момичетата в началното училище, като получаваме и подходящите наказания от учителките. После постепенно мъжкото надделява и почваш и да "цомбиш", "обарваш", като и тук получаваш полагащите ти се шамари... Постепенно "порастваш" и с това идва първата целувка, играта на "гадже", идва и целувката с език. През цялото време си оставаш мъж. Идва и момента, в който ти омръзва само порно да гледаш и тръгваш на лов за нещо, което в повечето случаи при първият му път не си ти ловджията, а жертвата...
После в гимназиалните години, а после и в студентските, играта на "гадже" продължава. Така си играеш, правиш се на силен пол. Купони, пиене, секс. постепенно гледаш как повечто ти приятели престават да ходят по купони. Питаш и отговорът често се повтаря:"Не пич не ми се ходи, а и приятелката..." Смееш се. Ей какви са тези хора с постоянните приятелки. Ти с момичетата се разбираш, но защо ти е приятелка? Даваш им каквото им трябва и те на теб, с колежките ти се имаш, но кафенето е единственото място на общуване. А и защо ти е "приятелка"? Ти си имаш планове за живота... тук да го избуташ учението и после на запад, да избягаш! Ако те питат хората защо, казваш им че имаш нужда от промяна, писнало ти е от всичко, каквото да означава това...
Остават ти две седмици и заминаваш... Щатите, а? Най-накрая бленуваната промяна. Магистър, после там ще си останеш, не ти трябва да се връщаш. Тук нямаш никой, е да родителите ти, но те го знаят, че винаги си търсил това. Знам, че не си за България, тук не можш да се реализираш, нямаш връзки, а човек като теб има нужда от промяна...
Добре е, че приятелите ти го организираха вместо теб това изпращане, подаърци, пожлеания да се върнеш като министър, снимки. Поканил си всички, трябва да ги видиш, макар и за последно. Всичко е, както до сега- пиене, който иска наркотици. Изведнъж до теб се доближава една от колежките ти и преди да кажи нещо ти я целуваш. Всички гледат като треснати, как ти, плейбоят точно нея целуваш, точно преди да заминеш. Писва ти, хващаш я под ръка и се изгубвате из тъмният град. Последната ти вечер, прекарана в разговори, откровения, целувки. Странно ти е, но и някак хубаво.  Не си обещавате нищо, просто се разделяте насутринта, ти не виждаш сълзите и, но и никой не видя мислите ти...
Пети час от презокеанският полет. Мислиш. Дали е правилно всичко. Не ти ли се иска и ти някога да можеш да кажеш:"Пич не мога да дойда, а и приятелката..." Ще се справиш, без страх. там има също живот. Питаш се дали не си оставил и един зад теб?...

Яхнах пощенската муха и кво ся...?!

Тя ми каза че щяла да ме заведе в Австралия да гледам жирафите, ама аз да не съм вчерашен!

Първо докато се возя на Пощенската муха въобще не друса-коет ще рече, че се движи някъде из Европата, шото от  съседката Маруша знам че на югоизток ( до страната на жирафите- Австралия ) пътят е много разбит и почти не е асфалтиран...

Второ из въздуха отначало понамирисваше на мангали-ще рече че мухата е летяла над Румъния и Словакия, а сега вече вони на вкисната бира и вурст. Мамка и и Муха, аз исках жирафи, слънце и някоя загорела австралийка, а тя да ме забие към средна Европа... Тя Маруша хубаво ме предупреждавбаше, че с пощенска муха  не трябва да се занимавам...

 

Мухата умря- свали я Юрофайтар, добре че от преди тва зех на баба килотите, че ми служиха като парашут. Приземих се в къщата на некви хора, хора ама не като наще у маалата, а едни напращели едри, руси и само мъже... поне дадоха нещо за ядене, че от тоя полет толкова изгладнях и сутрешната баничка преди него не ми помогна... Наядох се и чак сега забелязах, че не са маже, единия човек вика на другия "Миличко"- значи едното е жената- ма как да ги познаеш и двамата са руси, дебели и с мустаци! Забелязах, че си говорят нежно...ама не като при нас- той (единия рус) и вика:"Миличко кажи Мяу!", а другото му отговаря:"Грух"...Ех ако беше Мухата тук да види и тя свят и друга култура! Е не са като жирафите- ядат месо и пият бира, вместо трева и прясна австралийска вода, ама си имат чара...

Писна ми - тия двамата ги няма по цял ден и аз само седя пия бира и гледам телевизия, ма и телевизията им не като наштате предавания, филми и новини нямат, а само реклами. Мисля вече да си тръгвам, и се пробвах ама единия не ме пуска и само ме сочи заплашително с пръст...Пак телевизия и бира, а-и вурст- тук толкова са се побъркали на тая тема, че гледах по телевизията че са арестували някакав май, щото изял оная работа на друг...Жалко че те си сравняват членовете с вурстове- ако ние го правим с нашия шпеков салам, поне в това ще ги превъзхождаме...

Избягах и сега се чудя кво да правя, не видях и пощенски мухи (по-късно разбрах че са уволнили пощенските мухи, след като пощата им купила акциите на ДХЛ ги уволнила...)

Тази страна не ми харесва нито пощенски мухи, нито жирафи, е загорели са хората  ама, как да различиш кое е мъжа кое жената, пък и не смятам да оставам за дълго- срещнах един таралеж и той ме светна, че на запад имало трева и загорели и слаби жени, пак и ако сам вземел достатъчно трева и жирафите сами идвали...

Вървя вече не помня от кога-на запад и се оглеждам за червени фенери (таралежа каза че така ще се ориентирам в търсене на оная страна)...

Намерих я, ама мисля че съм преминал в Африка- тук всички са чернокожи, само жените зад витрините до червените фенери са като наще, ама като се опитах да свалям едната отначало тръгна добре, но впоследствие разбрах че иска пари, а аз останах без пари (дадох ги на таралежа да си купи самобръсначка-според него жените повече го обичали гладко избръснат)...

От два часа пуша трева и хапвам пица с габи (тва пак ми го прапоръча таралежа), в кафенето където се намирам е доста тясничко, ама изведнъж идва огромна група туристи. А! Таралежа се оказа прав- туристите са група жирафи от Австралия (казаха че говоря добре езика им)... Баси как се изпърдя единия жираф до мен...сега и другия...задушно ми стана пук и единия мъжки жираф ми предложи да ми направи свирка- махам се че ще повърна-пръдни и свурка от мъжки жираф. Радвам се, че Мухата (бог да я прости-скапан Юрофайтар!) не ме заведе в Австралия, там било по-лошо...само миризливи, обратни жирафи! Излезнах от тва скапано заведение ама още ми е задушно, влезнах да се изкапя в единия канал ( под бурните ръкопляскания на седящите на парапета на канала семейство слонове )... баси забравил сам да плувам... давя се...

...Вянги сам им казвал като ме оставят блокирал от алкохолно натравяне да ме оставят легнал по корем...мамка им... целия сам в повърня- сигурнно и щях да се удавя в нея ако не ми се случва вече за четвърти път...

Погледнах тавана на стаята ми в 13 блок на общежитията в студентски град...радвам се че не заминах да уча извън България- там има май само объркани мухи, дебели грозни немци, напушени таралежи, негри-имигранти, проститутки и гадни смрадливи жирафи-гейове!...

П.П.: Като седнах да го поствам се запознах с гълъб, направил тяло от анаболи, работещ и той за пощата и имащ особено мнение за Стоичков, но това ще го разкажа по-късно.

 
A.O.B

През моят поглед та в очите на български стуДент...

Не сте ли се замисляли, колко много са хората, които са достигали до ръководни постове в една държава. Ако погледнем след 10.11.1989 в България те не са малко. Но продължавайки да се оплаквам, че това само на нас българите може да се случи ще е грешно. 
Това го забелязох случайно, търсейки материали из интернет за един от световните лидери (ще го спомена по-нататък). 
Добър пример е Наполеон Бонапарт, корсиканец, с неособено впечетляващо образование, се издига до поста император на Франция! Наполеон никога не е проговорил правилно френски, бил е посредствен ученик. Този дребен корсиканец може да се нарече- кариерист, се пробва да завладее Европа, вярвайки че е непобедим и че не може той да сгреши.
Не ви ли се вижда, че образът и съдбата му приляга перфектно като калъп, в който се вместват доста от политиците в историята. Не случайно много от владетелите на Великобритания, произлизащи от Хановерската династия също през целият си жовот не са се научавали да говорят правилно английски.
Прекрасен пример по темата са двамата съюзници и малко по-късно врагове-Хитлер и Сталин. и двамата не блестят с особен интелект, единственото, в което и двамата са много добри, е избиване на хора от тяхната свита. успехите на Германия, в началото на войната, се дължат на пълководците на Хитлер, а неговата лакомия и стремеж към величие са причината за злощастният (за тях) край. Точно обратно е при Сталин, който самият Ленин определя като посредствен човек и не желае да е негов наследник. Йосиф Джугашвили хвърля конници срещу танковете на Вермахта! Единствено това, че са многобройни е в полза на руснаците, неслучайно умират 20 милиона! Представете си как един грузинец прави реформа в руският език. Това е все едно гърцит да реформират българският. Сталин го прави... и въпреки всичко е провазгласен с всички възможни ордени и звания...
Българската политическа сцена също е отрупана с подобни персонажи. Тато е много добър пример! Представете си неговият стремеж да се покаже в друга светлина (слава богу не е тръгнал да покорява Европа и света). Еми човекът е издал 39 тома избрани съчинения, доколкото си спомням на Иван Вазов са по-малко и май в случаят с патриарха на българската литература той си ги е писал...
Добръ пример са и НДСВ, АТАКА, които набраха партийната си маса на принципа-"приемаме всички-Кой иска?"За министрите на ДПС, няма смисъл да споменавам, понеже то си личи, че ни управляват хора, завършили селскостопанският техникум в Ардино и ВЗЕЛИ висше срещу парите събрани от тютюна..
В днешно време добър пример е татковото момче Жорката Буш, на който изцепките са повече отколкото хората на митинг в Северна Корея и който в стремеж да се докаже (както в предните примери) сега бере плодовете си в Ирак.
Мили съграждани. Некадърници, връзкари, натисквачи и всякаква друга сган винаги ще има и винаги ще управляват, няма значение дали в предприятие или цяла държава. единственото, което остава е да не се оплакваме, а да внимаваме като оставяме баби, дядовци и малцинства да гласуват вместо нас.

Не пледирам за изчерпателност и добри исторически познания, пледирам за безпристрастен поглед...

Родителите са ми разказвали, че когато те са били ученици след 2 отсъствия от час са им намаляли поведението или ако то е било вече намалено са ги изключвали от училище...
Когато аз бях ученик не беше НЕнормално да останат слаб ученик да повтаря годината и то само заради един предмет...
Вчера ,един настоящ български ученик, ми се оплакваше, че правото на неизвинени и извинени отсъствия, не е достатъчно за него, понеже бройката им била много малко, Същият този ученик е приет в "елитна" гимназия, само защото някакъв негов роднина е "някой" в една от партиите от тройната ни коалиция. От същата тази гимназия са излезли невероятни хора- общественици, министри, хора на изкуството, някои от тях могат да бъдат пример за всички нас! Същият гореспоменат настоящ ученик е чел през живота си всичко друго, но не и книги, получава тройките си благодарение на това, че учителките имат страх от това да загубят работата си. Отдавна в същото училище не е оставян някой да повтаря годината или да е изгонен заради поведението си, а ако някой се провини, просто е бил преместван за няколко месеца в друго училище и след това отново връщан. В същото заведение във всеки клас немалка част е приемана заради проблеми със здравето-сърце, бели дробове, а същата тази част съответно пуши, пие, друса се, тоест проблемите със зравето са само в здравният картон.
Както и да погледнем в 99% от училищата в България е така, като същата ситуация се пренася и във ВУЗ-овете, които мжедувпрочем скоро ще  станат повече от населението на страната...
Днес прочетох, че УНСС ще приемат само с тест, без да се взимат под внимание оценки от училище. До някъде са прави, но да не забравяме, че за да те приемат там не винаги ти гледат каквито и да са оценки...
Знам, че в България все още има деца, които ходят на училище за да бъдат ченици, студенти, които са такива, не за да работят по време на лекции, за да могат да си платят изпита...
Не знам с каква скорост ще се промени положението и дали скоро ще се промени. Само се надявам свободният пазар сам да отсее кое е добро и кое не. Надявам се...

Жените изпускат натрупалите се емоции доста по-лесно от мъжете. Имам приятелки, които казват, че това е така защото са по-чувствителни от нас, но мисля, че просто е в природата на мъжа да задържа всичко в себе си. Не са малко примерите, в които стара жена се оплаква, че е болна и живее до сто години, докато дядото и просто ляга един ден на леглото и умира. И как няма да е така след като от малък са ти натяквали, че да си мъж, значи да не проронваш сълза и да не показваш емоциите си. 
Има моменти в живота, когато може да видим плачещ мъж и трябва да сме наясно, че за да се разплаче то е станало нещо съкровено в живота му-изключително радостно или съкрушаващо тъжно. Затова не приемам ревльовците за мъже, които гледат да проронят сълза във всеки удобен момент и правят така, че хората да разберат- те гледат да се изфукат, а и в нашето "модерно" общество, изпълнено с метеросексуална ориентация, това е на мода...
През годините малко сълзи, които съм виждал в очите на мъже са ми правили впечетление.
Когато бях на десет почина майката на дядо ми и  мъжът, който да тогава не  бях виждал да издаде и признак, че се вълнува от нещо, беше напълнил очите си, май бях единственият, който може би благодарение на детският си поглед, го забеляза...
Преди години се връщах от пазар и се разминах с "лудият" на квартала. Малко знаех за този човек. Като всички деца и аз като малък съм се подигравал на него и съм замерял прозорците му с камъни... Тогава очите му бяха напълнени със сълзи и държеше някаква снимка. Попитах баба ми да ми разкаже повече за този странен човек. Тя каза, че преди много години, той бил нормален, имал семейство- жена и дете. Един ден като се връщали от селото, където били родителите на жената, в насрещното платно се завъртял камион, ударил трабанта му... той се спасил, скочил в движение. трабанта продължил да се търкаля в пропаст, а на задната седалка където няма врата сдели жена му и детето... починали на място.... Тогава се сетих какво е имало на снимката, която той държеше...
Казах, че мъжете проронват сълзи и когато са радостни като раждане на децата им... Но и като с желали нещо цял живот и накрая го  постигнат:
Едно момче играло любимият си спорт, било добро, но просто късметът му все изневерявал и така не му се изпълнила мечтата.
Днес видях едно такова момче, всъщност не момче, а мъж, защото момчетата не плачат... 
Браво Мартине! Далеч от България са малко моментите, които могат да ме накарат да се разтреперя от щастие. Винаги съм бил горд, че съм българин и ме боли сърцето като слушам, че често самите ние казваме, че като личности сме по-добри отколкото като едно цяло. Макар и само един отбор показа, какво е да си българин!

Разходка из години.

 

Виж дете. Виждаш ли къщата на баба и дядо на село? Да същата, оградена с кирпичена ограда. Тази с големият двор, с посетите зеленчуци, с животните и с постоянно чукащите с човките си ято кокошки. Не се страхувай!  Той- петелът се перчи винаги, а тръгне ли да те кълве, баба ти ще го натупа хубаво с метлата.

Сега вдишай дълбоко. Усети смесицата от миризми и се опитай да ги определиш. Усещаш ли? Миризмата е на червени домати, висящи от колчетата си, прясно полети с вода от кладенеца. А миризмата на чубрица от килера, където обичаш да играеш на криеница с братовчедите, тя също идва и от прясно изпечената погача оставена за теб на масата. Не си отчупвай от нея, остави я да изстине, а и баба ти ще се кара, че още не си измил ръцете си .

 Усещаш ли я? Да това е миризмата от старият скрин, не се муси, това е само нафталин, оставен там за да пази от мулци, големите топли губери, с които те завиват през зимата, като идваш на гости за Коледа.

Хайде да влезем в къщата, спокойно, там няма никой, всички са на лозето. Сега иди в старата детска стая, където те слагат да спиш. Отвори чекмеджето. Виждаш ги нали? Това са рисунките на майка ти като е била малка като теб. Я колко хубаво е рисувала! И играчките са там, стари, с олющена боя, някои са вече счупени. Да знам ти беше този, който го направи, но не се натъжавай, време им беше, след толкова години в прахта, играчките се чувстват по-добре като някой отново си играе с тях, па макар и понякога да прекалява.

 Не пипай! След години ще разбереш, че тези грамофонни плочи ще ти потрябват в неувредено състояние. Та кой тогава ще има оригиналната първа плоча на Бийтълс, издадена в България, за да се фука с нея пред момичетата ?!

Хвани ми ръката, ще ти покажа нещо. Виж дворът с плочника и хасмата над него. Тук година преди да се родиш се беше насъбрала цялата рода за да празнува, оттогава не е имало такова празненство. Малък си как ще се сетиш... бяха се събрали да празнуват годеж. Баба ти тогава ронеше ли, ронеше сълзи, че дава майка ти. Сега виж улицата с наредените по нея черничеви дървета, забеляза ли онова най-старото, с посивяла кора и дебелите клони. Под същото дърво се целунаха за първи път майка ти и баща ти, когато бяха в осми клас. Виждам, че се изчерви. В тази целувка нямаше нищо срамно и ти след време ще изпиташ това чувство. Хайде малък си още да ти разказвам за това.

 Ела сега имам да ти покажа нещо, но ще трябва да повървим малко до края на селото. Виждаш ли онази малка горичка и парка до нея. Не не е парк за игра, там хората не са весели като ходят, но не искам и ти да се натъжаваш. Мини по пътечката между белите камъни. Позна го, нали? Да виждал си го на снимки, а и ако бебетата можеха да помнят щеше да се сетиш поне за гласът му. Той ти пееше едни хубави, нежни песни седнал до креватчето ти, токущо завърнал се от герена. Беше овчар, а за гласът му, който сигурно не помниш, се сеща цялото село, никой не можеше да не претръпне, като чуе да се извисява някоя песен из полето. Ако така както му носиш името му вземеш и гласът, няма да има момиче да ти устои като запееш. Я си избърши сълзите. Мъжете не плачат. Добре, поплачи, на малките момченца е разрешено. Хайде, време е, ще се върнат от лозето всички и ще се чудят къде си. Искам като се приберем, да седнеш да играеш с конструктора. Не, не разказвай на никой, че си ме виждал и си говорил с мен, ще ти се скарат, а и няма да ти повярват. Не им казвай и какво правихме. Но искам да да запомиш всичко добре. Не ме питай защо. Отговорът ще дойде после, след време. Кога точно? Не мога да ти кажа, обикновено хората сами определят кога. Хайде, портата се чу. Довиждане мило дете. Аз ще идвам често. Винаги, когато ти потрябвам. За името ми? Ще ти го кажа накрая...

 

Вълчо Аспарухов

П.П.:Написах го в малко странен стил, но се надявам да ви хареса...