Не бях писал, улисан в личните си дела отдавна, но сядайки днес да проверя вестите от Майка България, трупащият се в мен гняв (или може би болка) достигна връхната си точка. Ще започна отпред:
Станишев видя в СПИН-делото риск за коалицията
Хм, другарят Серьога и неговите грижи, направо могат да очудят здравомислещите хора(но не и електората му). Г-н Премиер, ако най-голямата ви грижа е това да запазите вашата "коалиция", то бива да си подадете оставката. Защото като премиер на България сте се клели да защитавате инетресите й пред конституцията, а не пред устава на партията-майка. Защото това, което либийците правят лесно може да се нарече терористичен акт- отвличане, задържане, измъчване и незачитане на никакви закони. Защото дори една Русия, за чиято тръба(газова) сте се хванали, не търпи такъв терор над нейни граждани- пресен пример е щурмът на киното в Москва преди няколко години. Ако тези терористи-Кадафи ( с "К" като Ал'Кайда), продължат да се гаврят с нашите граждани и вие организирате подкрепа с лентички и да залъгвате хората, че владете положението, като същевременно най-големият ви проблем не са тези жени, а дали ще запазите коалицийката си с Царя и турците. То господин Премиер, поздравявам Ви, Вие доказахте, че кариерата на професионален политик избират хора, които за нищо друго не стават.
И за да не обвинявам само Вас в некъдърност, ще дам пресен пример и за още един политик, не не е Турчина, който точи еврофондовете и с парите изкупува България или Царя, на който най-голямата му грижа е да си вземе връх Мусала и басейна на Черно море, като реститут, не са те...
Най-пресният пример е за Бате Гоце Първанов, пардон г-н Президента и представянето му пред българите в чужбина, които, той има план да ги връща обратно в България. На среща с български студенти в една от държавите в Европа, на която имах щастието да присъствам, уважаваният в България от хората между 60- и 80 години президент имаще късметът да попадне на въпросите на млади, образовани и пълни с интересни въпроси студенти, на които не можа да даде един ( ! ) смислен отговор! Седях и се чудех, кой може да е най-неудобният въпрос към него и неочаквано се оказа въпросът от млад студент, който го попита г-н Президентът какво би избрал на негово място- заплата в европейска корпорация за 60000 евро годишно или 400 лева в България. С отговорите си Първанов с нищо не показа, че му трябват млади хора в България, а и защо са му- той си има електората...
Благодаря, за възможността да си излея мислите и тревогите.
Накрая надявам се КОАЛИЦИЯТА да се запази! Не че ми пука за говедата (извинявам се на животните, че ги сравнявам с депутати), ама нали ако това стане, то според премиера, българките ще са спасени.

П.П.: Всеки народ си залужава управниците и това ще е така, докато баби и дядовци решават да определят съдбата на внуците си, чрез ходене на избори под строй, но и младите са виновни, като ходят не да гласуват, а на кръчми...

Първо честит празник на студентите и да пият по-малко!

Наскоро в разговор с един “чуждоземец”, той ми сподели, че на всякъде в развитите икономики също е пълно с връзкари, въобще в тези страни е хубаво да имаш връзки, но ариецът ми спомена, че я има и възможността и сам да се издигнеш. Всичко това ми се видя първоначално, като на всеки тъмен балкански субект, доста странно. Опитите ми да направя нещо, т.е да кандидатствам за стаж и тнт, по нормалният път в тези “развити” страни, в 99% от случаите, завършваше несполучливо. Дни след този ми разговор случайно се срещнах с интересен наш сънародник- бивш кадър на УНСС. Като казвам бивш, не значи, че го е изкарал родният ни икономически Харвард. След първи курс го напуска и се отправя, като хилядите бългрски деца в последно време, на запад. Там с постоянно приготвен куфар да се завърне обратно в България, с работа по най-ужасните предприятия в тази държава, където ако се стремиш да градиш контакти и да се надяваш на лека работа, значи трябва да се казваш Мехмед и да идваш от Мала Азия, той си печели парите. А и няма друга алтернатива, родителите му- исключително интелигентни, членове на МЕНСА, получават в България общо огромната сума от 600 лева като учители, колкото е и наемът на квартирата му. Та той завършва, трети по успех... единственият чужденец, който въобще завършва... Толкова приятен разговор не бях водил отдавна, понеже и с “чуждоземците” не можеш да си кажеш много, а и рядко някой от тях се интересува от нещо. Въпросният българин в първата си година на работа в една от известните банки получава, колкото всички учители в неговият провинциален град, взети заедно. Разбира се беше променен, но не може и да се очаква от човек, преминал през всичко това. Той ме упрекна, че се оплаква, че получавам малко отоговори на моите кандидатствания, понеже малко пращам- демек трябва да си настоятелен. Разказвахме си и много неща от личният живот. Той ми разправи за голямата си любов, която останала в България. Просто като заминавал, той и казал, че  не иска да я задължава да остава с него и да го “чака”, нека просто да продължи да живее животът си... Тя наистина продължила да живее и продължила да посещава лекците в УНСС, че дори завършила малко преди него, вече си имала друг приятел и тнт. Подържали връзка и му се оплакала, че не може да си намери работа, въпреки, че кандидатствала на много места, но след време му писала, че новият й приятел и бъдещ неин съпруг е братовчед на един чиновник от министерствата и я уредили като секретарка (тя завършила икономика на траспорта), а приятелят и почнал в общината, където пък от дълги години работила майка му... Моят събеседник го каза всичко това с усмивка, но допълни, че мисли че и със средно образование може да станеш секретарка, жал му беше за момичето.

Сега си мисля, трябва ли родителите да пращат децата си да учат в текстилния в София, а да се надяват да им поемат после бизнеса? Трябва ли да учат пет години нещо и после да им търсят работа с връзки?

Връзки има навсякъде, но в някои държави можеш с повече усилия и без тях... макар сиренето и лютеницата да са ти по-скъпи от злато!

Или накрая ще останем само на кланове- един управляващ едно министерство, друг друго, а за раята- за тях чижбина.

Извинявам се за минорният стил, все пак честит ви празник- бъдещи и бивши СТУДЕНти.

Срещнах Марсел преди много години, още си спомням онзи добре закръглен мъж, облечен в бели ленени работни дрехи или по-точно-били някога бели, сега оцапани с маслата на десетки камиони и автобуси, минаващи през ръцете му. Срещнах го в Йерусалим. Бях малък и родителите ми ме оставяха да си играя на воля, като условието им беше да не ходя в източната част, въпреки мнението на всички други чужденци, че е лудост въобще да съм навън. Аз дребен, едва пет годишен, бос и с физически характеристики, които ми позволяваха да се сливам с тълпата от араби и евреи, скитах по цял ден. Живеехме до един новопостроен стадион и въпреки, че сега бих ходил в старата част на града, където има “какво да се види”, то тогава ме влечеше пъстроцветието на една автобусна гара. Просто си представете старата софийска, но в арабски вариант- шум, най различни миризми, крясъци на продавачите, просто някой турист би си помислил, че има безредици, но си беше просто нормална гара в Западен Йерусалим. Разбира се, като син на инженери, се навъртах повече около работилницата, където поправяха автобусите. Там се запознах и с него- Марсел. Беше пълно с работници, тракане на инструменти. Забелязох, че в целият хаос, се откроява фигурата на човек, който въпреки тенът на кожата му, приличаше на европеец. Отначало помислих, че е някой от евреите-преселници. Един ден, трънал да събирам болчета, като с петгодишният ми акъл си представях, че ги събирам за да построя с тях и няколко дъски, които бях събрал предният ден, за да построя параход и да отплавам за България, но темата за детската невинност ще я обсъждам друг път... Та събирах си аз болтове и гайки от земята и изведнъж, чувам силен крясък и звук от падащ покрай мен гаечен ключ. Видях как разяреният, крещящ чичко си промени вида и гледайки ме, с цялото си туловище се поняся към мен, като на лицето му имаше вече само стреснато изражение. Започна да ми говори на арабски, но видя, че не го разбирам. А аз с цялата ми детска невинност взех гаечбият ключ и му го подадох, тогава дебеланкото ми каза “merci”,а аз му отвърнах с моят френски (живели сме 2 години преди това в Марсилия). Така се запознах с Марсел Тадие.Напуснал е родината си- Франция на седемнайсет, отъшъл да работи в Африка за някаква голяма фирма, занимаваща се с логистика, като обиколил всички френски колонии. Работил като шофьор, монтьор, станал дори управител на един от клоновете им. Отказал се е и следвайки негов приятел се преместил в Йерусалим, където работил какво ли не, докато се установил като управител на сервиза на онази автогара. След тази ни първа среща започнах често да ходя до автогарата, макар идеята ми да правя кораб от дъски да беше отдавна забравена. Ходех по обяд понеже закръгленият чичко винаги имаше всякакви вкусотии за ядене по това време- мусакан (не бълг. мусакаJ ), маклуба, въобще все ядене достатъчно да му напълни търбуха. Но с времето той ядеше по-малко, като ме оставяше аз да се наслаждавам на палестинската кухня, а той ми разказваше истории от животът му, макар накрая да се връщаше винаги до едно малко френско градче на границата с Испания на име Мон-Луи. Ако сега посетя този град и някой ме остави сам да се оправям по улиците му, имам чувството, че заради многото разкази на Марсел, бих се оправял сам. Марсел не обичаше границите, дори ги ненавиждаше, а съдбата му бе отредила да попадне точно на място където граници се строяха всеки ден... Имаше също тъжен израз на лицето и с работниците се отнасяше доста строго, всъщност всички хора го мислеха за постоянно сърдит, странен чужденец, само с мен петгодишно българче, което говори френски, се отнасяше добре. Изминаха две години от престоят ми в Йерусалим и родителите ми решиха, че е време да се завръщаме в България. Първата антифада не беше свършила, а аз трябваше да почвам училище и сигурно са решили, че за мен е най-добре да уча в България. С Марсел Тадие продължихме да си пишем дълги години и аз проследих, неговото местене от Израел в Иран, оттам към Мароко... Беше денят на абитуриенският ми бал и ставайки забелязах, че на масата ме чака писмо, свикнал да получавам откъде ли не писма го отворих и започнах да чета- моят, остарял вече, приятел ми пишеше, че се е завърнал в Сан Луи, градът който винаги беше останал в сърцето му, споменът от неговото детство. След четири месеца аз вече се намирах далеч от България, когато майка ми се обади и ми съобщи, че съм получил писмо- моят приятел си беше отишъл, но не в Африка, Азия или Свещената земя...

Тогава ми дойде една мисъл: Струва ли си цял живот  да бягаш- отначало теглен сигурно от безизходица, а после от самочувствието си, като мисълта ти остава на едно място- блед спомен от приказен сън?